Котките имат сякаш инстинкт, когато имаме нужда от тяхното присъствие близо до нас. Независимо дали сме болни или разтревожени в работата, когато сме депресирани или с разбито от любов сърце, когато страдаме по загубата на близък или любим, котката неиминуемо ще се появи до нас, за да сподели нашите тревоги.
Усещайки малката пухкава топка в скута си, която небрежно ни облизва по ръцете или лицето и доволно мъркаща през цялото време, е едно от най-отпускащите състояния, които можем да си представим.
Има много истории, които свидетелстват за техните лечебни свойства, но историята, която ни вдъхнови да Ви представим е повече от впечатляваща. Тя е за момче, страдащо от аутизъм.
Главно лице в историята е бащата Ж. Манерлинк, вдовец, с две деца. Неговият син Ричард е само на 4 години, когато майка му умира. Детето е с аутизъм и странно съвпадение е, че Манерлинг работи в областта на неврологията с деца, които имат невропсихологични увреждания.
Решавайки да опита нетрадиционен начин на лечение, бащата опитва терапии с различни домашни любимци, като нито една от тях не дава резултати и не помага на Ричард да излезе от черупката си. Нищо не проработило, до деня в който Ж. М. не завел синът си в приют за животни.
Той разказва:
„Преминахме със сина ми през отделението с котки, за да се насочим към това с кучета. Отново се разочаровах, когато забелязах как синът ми оглежда всичко друго в приюта, но не и животните в него. Кучетата улавяха вниманието му едва за секунди и нищо повече.
Когато стана време да си тръгваме, отново трябваше да преминем през залата с котки. Помислих си, „ Какво ти става? Абсолютно безнадеждно е да смяташ, че това ще помогне, какво интересно може да намери едно 4 годишно момче тук….” Когато стигнахме в помещението с котките, което беше доста по-малко от кучешкото, минавайки покрай клетките, там в ъгъла седеше малко коте в бяло и черно. Точно в този момент, моят 4-годишен син-аутист, посочи клетката и каза: „Котка!”. Това беше. В този ден взехме котето в нас. Синът ми се затрудни в избора на име, затова по-голямата ми дъщеря му помогна с наименование, което лесно може да произнесе. Така се роди Клавър ( Clover – от англ. език – Детелина).
Още от първия ден чухме Ричард да разговаря с Клавър, когато нямаше никой друг в стаята. Той можеше да говори. Единственото, от което имаше нужда е да намери някой, който има търпението да го изслушва и не го кара постоянно да повтаря и обяснява, какво има в предвид. Клавър имаше всички тези качества. По-късно взехме и Тигър в семейството ни.
Сега, Ричард е на 19, в колеж. Клавър и Тигър вече не са сред нас, но веднага си осиновихме други две котета – Мелъди и Линъс. Те помагаха на Ричард с домашните, когато беше в гимназията. И до ден днешен смятам, че те разбират от алгерба и геометрия повече дори и от мен.
Сега, Ричард изучава изкуства и Линъс е неговия главен критик. Той застава тихо, докато синът ми рисува или работи над проект, точно както едно време, докато смяташе алгебричните уравнения.
Убеден съм, че благодарение на тях Ричард превъзмогна проблемите си с комуникацията. Веднъж той ми каза, че вярва, че всички котки са аутисти: „ Котките са като мен. Котките виждат всичко и се вглеждат в него, мислят за него, докато в това време околните смятат, че въобще не обръщаме внимание на случващото се около тях. Те говорят само тогава, когато наистина има, какво да кажат”. Не съм психолог, но мога да кажа едно: Животът ни стана благословия, след като намерихме едно единствено нещо – КОТКАТА!”…