Белият оман е многогодишно тревисто растение от семейство Сложноцветни с дебело, късо, месесто коренище и дълги кафяви корени. Стъблата са с височина 100-150 см, високи, набраздени и разклонени при върха. Горната част на листата са с редки власинки, а отдолу – гъсто мъхесто влакнести. Приосновните листа са дълги до 50 см с елипсовидна или продълговато-яйцевидна форма, а стъбловите листа са по-дребни – 10-30 см, продълговато яйцевидни. Съцветията са кошнички с диаметър 6-7 см, а цветовете са с жълт цвят.
Расте по влажни сенчести места в горите, из крайречни храсталаци и покрай планински потоци, по-често над 1000 метра надморска височина, предимно в източните части на страната. Среща се край Черноморското крайбрежие, а също и в районите Североизточна България, Стара планина, Дунавска равнина, Знеполски район, Родопи, Тракийска низина.
Цъфти от юни до септември.
Използват се корените с коренището, събрани късно през есента или през ранна пролет. Притежават отхрачващо, секретолично и противовъзпалително действие. Използват се при различни възпалителни заболявания на дихателната система (бронхити, белодробни възпаления и др.), особено при такива с гъсти бронхиални секрети и кашлица.
Корените се прилагат още при възпалителни заболявания на стомашно-чревния канал (гастрит, язва, диарии), действат стимулиращо на апетита и подобряват храносмилането. Имат и жлъчегонно действие и могат да се използват при някои заболявания на жлъчните пътища.
В българската народна медицина белият оман се препоръчва при болезнена менструация, хемороиди, кожни заболявания, при чревни паразити.